Тишина в мрака

Блатата.Миризливо,тъмно и пълно с всякакъв вид престъпници.Питър беше там,защото единствения човек,който познаваше в цялата империя беше там.А по точно готвач в гилдията на отмъстителите.Когато бил малък разбрали,че не е много сръчен в убийствата и го назначили на този пост.Когато Питър влезе в кръчмата,клиентите не бяха доволни че някой нарушава спокойното им запиване и решиха да го изгонят.Станаха и тръгнаха към него.
-Кой те е поканил тук,конте.Сигурно изобщо те няма в използвонето на скъпия ти меч.-каза един смръдлив дядка и след думите си се уригна звучно.Другите се захилиха.
Карсън малко се ядоса,но се постара да не покаже нищо.
-Вижте хора не ми е до бой нека не изпотрошаваме хубавата кръчма.
-Хахахаха...малкият бил мноо уверен в себе си-каза старецът и се захили,но започна да хълца.
-Хайде оставете ме да мина,пода е прекалено красив,за да го цапам с вашата кръв.
-Охоо и отворен..сега ще те науча на малко обноски каза дъртия миризливец,хвана една бутилка,счупи я до половината и тръгна към Убиецът.Преди да биреното шише да се впие в плътта му,Питър стисна ръката на пияницата и я изви до изпукване.Още не беше предприел нищо и го спряха,беше неговият приятел-готвачът Морфи.
-Спри Питър не си струва-каза той-та кажи ми как си,как мина пътуването насам?
-Нормално,с тук-таме някое убийство,общовзето добре.
-Радвам се-усмихна му се Морфи-сега ела да ти покажа къде ще се настаниш за тази вечер.
-След теб-каза Карсън и тръгна след приятеля си по стълбите...

Андер си стоеше кротко в ъгъла и си пийваше любимия горещ шоколад. Едното му око беше присвито, а с другото наблюдаваше случващото се в кръчмата. Самият той не знаеше какво прави в това долнопробно място, но интуицията му го бе довела именно в тази дупка. Е, добре, интуиция, ако можеха така да се нарекат онези главорези, които без да иска (всъщност съзнателно) бе обидил. Бяха го гонили, гонили, но Андер беше невероятно пъргав старец, който можеше да изуми всеки с гъвкавостта и бързината си.
- Ще искаш ли нещо, дядо?
Старецът вдигна очи към младото, пълничко момиче, което го гледаше с огромните си кафеви очи.
- Синьо небе. - отвърна Андер.
Тя го изгледа неразбиращо и си тръгна. От своя страна, старецът впи окото си като бухал в новопоявилия се в кръчмата - някакво момче, според критериите за възраст на Андер. Един мръсен негов набор, навярно твърде пиян, за да може дори да се ориентира къде е, предизвика младока. Онзи вероятно щеше да отвърне ако не се беше появил Морфи - стар познайник, който Андер беше забравил да поздрави. Всъщност не знаеше, че работи тук и реши да изчака двамата с младока да се видят, за да може да каже едно "здравей" на Морфи. Не че се обичаха с Андер или бяха близки - всъщност готвачът вероятно би забил някой тукат на дядото, но пък той самият не таеше лоши чувства към никого.

Мрачникът изплю няколко и без друго разклатени и развалени зъба, както и един здрав. Причината за това беше ботуш №48. Четиримата бандити: елф, мрачник и двама човеци бяха срещнали Реван и Галфорд преди малко и бяха решили да "припечелят" нещо. Кратките "преговори" завършиха с прегризано от вълчи зъби елфско гърло и отсечена глава. Една мълния окончателно отказа оцелелите от намеренията им и ги разкара. Реван претърси труповете, прибра няколко жълтици и продължи по пътя си..
Отвори вратата на кръчмата и влезе последван от снежния вълк. Всъщност първо се поколеба, но беше гладен, а и не би отказал бутилка кока кола. Присъстващите вътре погледнаха новодошлите, но бързо се върнахаа към заниманията си. Реван също се огледа, видя позната физиономия и се запъти натам.
- Здрасти - ухили се той сядайки на масата на Андер.

Стана вече месеци от както Залезите бяха умрели и сменени. Джесика и Сам кръстосваха пътищата от тогава. Даже се беше върнала при семейството си. Родителите й толкова бяха щастливи да я видят. Искаха тя да остане и Джесика го направи, но задържането продължи точно няколо дена. Не я свърташе на едно място. Затова тя сега отново беше на път. Сам постоянно и натякваше, че е трябвало да останат у дома, и че и било време да се задоми, пък тя му повтаряше, че още е много рано затова.
" Не и докато не отмъстя за брат си" - каза му тя. " А сега след като Синимар отново е в живота ми смятам да си оправя сметките с него"
" И как ще стане? Теб те е страх от него" - попита я Сам
" Ще го преодолея"
"Последния път като се срещнахте каза така, но нищо не се получи" - напомни вълка
Джесика нищо не му отвърна. Беше прав. Бяха се срещнали преди около седмица. Джесика имаше намерението да го накара да съжалява за онзи злощастен ден, но в крайна сметка нещата се получика друго ячи. Добре че Сам беше там да я спаси. Трябваше да преодолее този страх и да отмъсти. Сега слез като старите Залези ги нямаше и новите бяха на власт нещата малко или много бяха спокойни. Джесика беше започнала работата като наемник. Не членуваше в гилдията на намениците, но когато и притрябваха пари не отказваше работа. Но никога не приемаше ако искаха да убие някого. Това беше против принципите и. Приемаше само ако трябва да намери или спаси някого.
" Какво е това?" - попита я Сам
"Хан" - отвърна му тя.
Двамата тръгнаха натам. Джесика скри меча си под наметалото. Имаше и лък, но преди няколко седмици го беше загубила в битка, беше счупен. А този лък беше на баща й, но както и да е. Винаги можеше да се върне у дома и заедно с баща си да направят нов. Напоследък от както бе започнала да приема работата на бодигард и на човек, който може да намери някой си беше създала врагове, хора на които беше провалила плановете спасявайки някого. Отвори вратата на хана. Всички се обърнаха към нея раздразнени, че наршава спокойствието им. Двама едри мъже се приближиха към нея.
- Върви си.О я какво имаме тук. - каза единия.
- Много сладко маце. - другия.
На Джесика не и се занимаваше с такива пияндурници. Удари единия и му изкара въздуха, а Сам заключи зъбите си на сантиметри от чатала му. Нямаше да го нарани,беше достатъчно за да го изплаши.
- Не се занимавай с мен. - каза тя. Огледа се. Скоро щеше да поеме отново на път, ако в този момент не беше видяла две познати лица. Приближи се до тях. Реван? Алдер? Това вие ли сте?

Дядката продължаваше да гледа с едно око като бухал и да пие от шоколада. Реван не се беше променил. Дебилската усмивка си беше негова запазена макра (надявам се да не се обидиш за сравнението ^^), а вълкът по петите на господаря си.
- Хъх, приятна вечер.
Мъжът вдигна въпросително вежда.
- Гониш ли ме?
- Не, - дядото остави шоколада. - всъщност се възхищавам на вечерта, нищо лично, момче.
Старецът отново надигна чашата. Трябваше му сламка. При това веднага. Огледа се за сервитьорката с наднормени размери, но не можа да я види.
- Да ме се невиди, човек трябва сам да се справя с всичко ... - дядото отвори робата си и затършува вътре. Чуваха се обичайните шумове, които бяха твърде добре познати на Реван. - Да, ето това търсех.
Той измъкна една дървена пръчка с дупка в средата и я потопи в шоколада. Окото му продължаваше да е все така затворено. Беше решил, че днес ще е бухал, но тъй като не му се правеше отваря се задоволи само с имитирането. Ако му дойдеше музата по-късно вероятно щеше и да си направи някой коктейл от билки.
- Ти искаш ли нещо? - попита Андер сърбайки от ароматната напитка. - От сега ти казвам, че моят шоколад е неприкосновен. Можеш да си поръчаш от бара. Здрасти Галфорд, друже. Тормози ли те, тоя?
Дядото тъкмо промени гласа си, за да отговори от името на животното, когато вместо измисления отговор каза с тънък гласец :
- О, това ако не е госпожица Джесика и нейното приятелче Сам. Разбира се, че сме ние. Освен ако не са ни направили двойници. Или ако това не са неоткритите ни близнаци. Или пък ... да, всъщност сме ние.
Андер беше казал всичко на един дъх, държейки окото си затворено и говорейки с тънкото гласче.
- Какво правиш тук? Къде се изгуби толкова време? Кажи как минаваха дните ти ?- запита той отново в същата комбинация.

- Ами като начало? Казвали ли са ти колко си странен? - попита Джесика. - Радвам се да ви видя. Липсвахте ми.
- И ние се раздваме да те видим, дете. - каза Андер. - Та как минаваха дните ти?
- Скучно общо взето. Тук таме се намираше работа.
- Каква работа? - попита Реван.
- Ами нали се сещаш. Да неериш този, да спасиш онзи. Някой паднал от някоя скала и трябва да го намери, втори бил затрупан не знам си къде. - заобяснява Джесика. - Нормалното.
- Сигурно доста хора си спасила. - каза Андер.
- Само трима, ако трябва да съм честна. - призна Джесика. Взе един стол и седна при тях. Поръча си горещ шоколад.
- А вие какво правите? Как сте? Разказвайте.

Реван поклати глава:
- Няма да се промениш. - Огледа се, видя една сервитьорка и я повика.
- Голяма, студена кока кола - поръча той. В този момент се появиха и Джесика и Сам.
Тримата се разговориха.
- А вие какво правихте? Как сте? - попита Джесика
Реван отпи от колата си, погали Сам и погледна дядката
- Възраста преди обаянието.

Дядото погледна убийствено Реван с "бухаловото" си око. Вече сериозно се замисляше дали да не се превърне в птица и да половува наса-натам. Възрастта преди обаянието? Какво трябваше да значи това?
- Да, разбира се, че ще отговоря преди красивата и обаятелна Джесика, не се притеснявай, приятелю. - усмихна се Андер и отпи една глътка шоколад. - Аз какво да правя ... седя си тука правейки се на бухал-наблюдател и пристига момчето с Галфорд. После и ти и Сам ... и съм щастлив, че ви виждам отново.
Старецът изпъна ръце на масата и се загледа напред, отново с едно око.
- Не ми се е случило нещо необикновено, докато бяхме разделени. Няколко битки с валхеру, две-три запалени староприемници, разговор с новите Залези и спечелването им на страната на Окото на съгледвача ... Това е общо взето. А, да, щях да забравя. Един път щях да умра, защото попаднах в капан на Китиара, но тя се забави, докато реши как да ме затрие и затова успях да се измъкне. Нищо, особено, както казах.
Дядото вдигна чашата, за да отпие, но забеляза, че вътре вече няма нищо. ИЗпуфтя недоволно и продължи с бухаловото си око. Доставяше му невероятно удоволствие.
- Сега е ред на нахалността. - старецът се загледа в Реван. - Какво правеше ти, Реван? Как минаваха дните ти?

Реван отпи от колата си
- Нищо особено - отвърна той. Един сблъсък с валхеру, Терин сигурно добре се е изкъпал. Добре че драконът му го нямаше наблизо. Попаднах и на следите на Мандар, но ги изгубих. - пийна още една малка глътка - Една задача за гилдията впрочем на косъм да се провали, две - три схватки с бандити, последната преди малко. Прибрах се за няколко седмици да си видя роднините. А да и един дуел, там бях секундант. Общо взето нищо особено. Между другото някой да знае нещо за Мей?

- Аз не съм я срещала никъде. - призна Джесика. - Честно имаше период в който ви търсех, но сякаш бяхте потънали в дън земята.
- Ахам. - каза Реван.
- И аз не съм я чувал. - отвърна Алред. - Кой знае къде е това момиче.
Тримата се омълчаха за минута пиейки от напитките си.
- Хей сигурена съм че все някога ще се появи и ще я видим. - каза Джескика. - Не мислите ли?

Андер започна да барабани с пръсти по масата. Това място не му вдъхваше доверие. Определено.
- За Мей? О, да, ще я видим. Всеки, който ме е познавал ме засича. Рано или късно ... - промърмори последните си думи дядото.
Реван и Джесика си нямаха и представа колко е прав.
- Много го харесвах това момиче ... дано да няма някакви сериозни проблеми. Така де, тя може да се грижи за себе си, още повече щом онзи призрачен меч е с нея и Маладикт ... Но Китиара и Терин са злопаметни и ми е чудно как не са се занимавали с теб, Джеси.
Андер се усмихна благо на Сам и продължи следи положението в староприемницата.
- Ако искато скоро може да си ходим? Мисля, че тази вечер Морфи няма да има честта да ми каже "здравей".
- Кой е Морфи? - поинтересува се Реван.
- Симпатяга. - вдигта рамене старецът. - Стар познат. Може би мен не ме помни, но аз го знам.

Реван изпи останалата си кола
- Ами да тръгваме - вдигна рамене той. Тъкмо се канеше да стане, когато Галфорд изведнъж се изправи и тръгна бързешком към бара. Реван го проследи с поглед и видя малкото черно вълче.
- Яяя, каква случайност. И това ако не е Маладиктчо.

Джесика се изправи следвана от сам и се приближи до Меи.
- И аз се радвам да те видя. - тя се усмихна широко.
- Помислих, че си се изпарила. Нито вест ни кост от теб. Липсваше ми.
- Възхитетелно. - отвърна Меи.
Двете си стиснаха ръцете. Сам и вълчето се заиграха.
- Какво стана с теб? - попита Джесика. - Къде се изгуби. След случилото се със Залезите ти просто изчезна. При всичкото ми обикаляне из различните градове нито веднъж не те засякох...

Андер наклони главата си настрани. Ето че ставаше интересно. И отново беше прав. Кой знае защо винаги се връщаха при него. Той остана от масата виждайки изненадата и щастието изписани по лицето на момичето. Винаги я беше харесвал и чувствал някак като своя дъщеря. И сега тя беше тук.
- Меи, чудно, чудно. Радвам се да те видя. По едно време бях решил да те търся ... но забравих.
Старецът вдигна рамене и направи жест с ръка, канейки я да седне при тях.
- Тъкмо говорехме дали няма да те засечем някъде и ... понякога Съдбата е благосклонна.
Старецът се усмихна продължавайки за държи едното си око затворено.
- Ей, момиче! - извика той на една сервитьорка, докато Джесика говореше на Меи. - Да, ти. Пълното с многото пъпки. Еееее, не се ядосвай де, ела.
Девойката пристъпи рязко и видимо ядосана.
- Кажи дъртофелник, такъв?
- Една кана горещ шоколад.
Тя поклати неразбиращо глава и се насочи към бара. Дядото потри доволно ръце предвкусвайки сладосттта на топлата напитка. Знаеше, че толкова много захар вероятно вреди на здравето му, но шоколадовите изделия му бяха порок ...
- Да, наистина, къде се губиш? - той впери окото си в момичето. - Сигурно толкова много неща са се случили от тогава ...
Андер се усмихна широко и зачака отговора на Меи.

- Мислех си , че ... - започна дядото, но накрая махна с ръка неспособен да довърши мисълта си и продължи. - Не си мислех нищо, просто си търсех оправдение за това, че не съм го направил по-рано.
Андер се изправи, просълзен и прегърна Меи. С вдигането си, той естествено разсипа колата на Реван и бутна празната чаша от шоколад.
- Толкова си мила. - той избърса едното си око. - Наистина ... много ми липсваше. Дори и мечът ти и Маладикт. О, май вече съм твърде стар и лесно се разнежвам.
Той пусна момичето и седна усмихнат, но просълзен. Погледна я умилено и избърса с ръкава си сълзите си.
- Невероятно се радвам, че се засякохме, деца. - дятото сложи пухкавата си длан върху тази на Джесика. - Наистина. Това не е съвпадение, да знаете.
Мъжът се усмихна и на Реван. Макар че младежът понякога го дразнеше и него чувстваше като свое дете. Като свой син.

Морфи спокойно си седеше на масата пред кухнята и вечеряше любимата си пилешка супа с гъби.Питър бе седнал в едно кьоше и четеше нещо написано на захабен пергамент,за да не пречи на работата на приятеля си.По едно време нахълта ядосан чичка.Извади един ръждив къс меч,отиде до Морфи,сграбчи го и опря острието в гърлото му и изръмжа:
-Докога ще те чакам да ми платиш?Писна ми...и знаеш ли какво ще направя?Ще те убия!-бяха думите му и вдигна меча в готовност да атакува.
Питър се изправи и каза:
-На твое място не бих го направил-спокойно промълви Карсън.Онзи серазяри още повече и тръгна към Убиеца.
-Тогава ще се оправя първо с теб-изсъска мъжа и трягна в боен ход към Питър.Когато онзи беше на около крачка от него Карсън заби бърз и болезнен удар в гръкляна на нападателя си и онзи започна да се гърчи,след това му подкоси краката и го свали на земята.
-Ще продължаваш ли?...

Почити празната бутилка от кола се търкулна и спря до ръба на масата. Няколкото останали вътре капки се изляха върху крака на Реван.
- Добре, че вътре нямаше нищо - измърмори той и повика сервитьорката.
- Още една кола! - Сервитьорката я донесе и той отпи една здрава глътка. - Между другото някой друг да е гладен? - попита и отпи още една глътка. - Или да хапнем другаде?