Малко синьо, покрито със златисто и шоколад ...

Младата елфка го следваше неотлъчно, като малко чираче. И в действителност можеше да се нарече така, от него тя сякаш научаваше много неща, които до сега никога не беше виждала или чувала. Вървеше две крачки зад него, но при напускането на горичката нещо я накара да потръпне, не осъзна какво беше. Забърза хода си и завървя точно до Андер. Само още минута път й беше достатъчно за да се стресне сериозно:
- Може и да греша, но... мисля, че някой ни следи...- изрече съвсем тихо синекосата и вдигна разтреперен поглед към дядото.

Андер се усмихна.
- Искаш да кажеш, че някой върви след нас?
Тя кимна.
- Това е странно. Не са ме следили от доста години. Чувството е приятно.
Меи не беше на същото мнение. Тя се притесняваше, че могат да ги нападнат, а даже не заеше кои...
- Да влизаме вече, а? - попита Андер.
- Най-добре. - отговори тя.
Андер даже не почука ами направо влезе в стаята на Мънч. Там той стоеше с младежа, който дядото беше видял на пазара. Той като че и не му обърна внимание, а се насочи към Мънч и седна до него. Меи остана до вратата да наднича през прозореца обезпокоена. Реван стоеше като ударен от гръм. Андер пък извади едно стъклено топче, с каквото си играеха малките момчета, и започна да го върти из пръстите си.
- Е, Андер, как мина раз... раз.. разходаката. - обущаря заекваше.
Дядото се усмихна широко. И каза :
- Интересно, всъщност прекалено задоволително. - той продължи да върти топчето. Изведнъж го изпусна и оцели шарената котка на Мънч в окото. Тя изсъска и изчезна под масата.
- Кой говори за лоши обноски, а влиза в чужда къща без да пита. - изкоментира Реван.
- Кой? - Андер се заогледа наляво-надясно не разбирайки.
- Ти, не се прави на глупак! - младежът се нервираше.
- Аз спя тук, живея тук от две седмици, така че мисля, че мога да влизам както си пожелая. - Андер обърна гръб на Реван и подаде една малка колбичка на Мънч. - Изпий го и ще ти мине безсънието.
Мънч не знаеше какво да прави. Той се усмихна страхливо и отпи една глътка. Остави кобличката на масата и замълча.
- Мисля, че има няколко отвън! - предупреди ги Меи.
Андер цапна един шамар на Мънч и го попита :
- Даваш ли сведения на Ордена?
Мънч го изгледа глуповато и каза :
- Да.
- За мен ли идват?
- Да.
- Ти глупав ли си?
- Съвсем не. Просто хитър. - отвърна Мънч.
- Знаех си. - въздъхна Андер и погледна Реван. - Сега е твой да го питаш каквото искаш. Отварата за признание ще трае още две минути така че побързай.
Меи изгледа умолително старецът. Трябваше да тръгват.
- Добре, ей сега! - каза Андер и тръгна към втория етаж. - От тук ще е по-безопасно.
Меи премина покрай Реван следвайки Андер, който вече се качваше по стълбите ...

-Мандар- изръмжа Реван
- Ръководи група опитваща се да върне старите богове. И по точно богът на нощта.
- Орденът ли ?
- Не съвсем. Част от него. Преди около 50 години е бил победен от някъкъв магьсник на име Галахад , но после си отмъстил..
- Знам това - прекъсна го младежът. - Бях там.
- И това е, което знам. От 5 години никой не го е виждал.
Галфорд заръмжа към вратата, а Реван изпита неясна тревога.
- Има ли друг изход?
Мънч кимна към горния етаж. Младежът и вълка тръгнаха към горния етаж след момичето и Андер.

Ужасяваща паника обземаше Меи, не можеше да определи дали е заради онези коит приближаваха къщата в момента или е заради друго присъствие, което усещаше наблизо и от което преди време сънуваше кошмари:
- Така няма да се справя...- заговори момичето и се спря на предпоследното стъпало за нагоре, Андер се обърна и се вгледа в нея, а бледо бяло сияние я обви отнемайки сините коси и искящите зелени очи:- В човешката си форма не съм особено способна.- довърши елфката, дългите й заострени уши се подаваха от под белите кичури коса, а очите й бяха приели тъмно-лилав цвят. Макар и в този си вид, паниката от зловещото присъствие на онова същество някъде от вън я изпълваше бързо.

Реван и вълка се качиха по стълбите и настигнаха другите двама точно, когато Мей се преобрази. Според младежа в човешката й форма беше много по-хубава, но предпочете да запази мнението си за себе си.
- Ако ти трябва помощ с-у ордена - обърна се към стареца- можеш да разчиташ на мен. Особено срещу част от него. Впрочем да ти кажа от сега. И аз понякога почитам Бога на светлината или Тантаус, но не ми трябва да се връщат. Всъшност не съм сигурен, че хората имат нужда от какви да е богове. По - добре да се оправяме сами. А сега, какво ще правим? Защото имам гадно предчувствие.
Силен удар разтресе вратата.

Андер се загледа в младежа. Все пак му беше дошъл акъла в главата. А елфата - старецът през цялото време си я беше представял малко по-висока, но и така не му пречеше.
- Ами аз пък имам добро предчувствие. - дядката извади един часовник, чиито стрелки се въртяха на всички посоки.
Реван и Меи го изгледаха любопитно.
- Време е да тръгваме! - каза той и се качи на перваза на прозореца.
Двамата го изгледаха зяпнали. Как така това туловище щеше да се качи там? Но Андер се оказа много по-атлетичен, от колкото можеха да си представят. Не само, че се качи, ами даже премина от външната стена и започна да се катери по покрива. Обичаше среднощите разходки, когато разни смешници го гонят по покривите на хорските къщи. Чувстваше се пълноценен.
- Е, идвате ли? - подшушна той на Меи и Реван, които се бяха приближили до прозореца.
През тези секунди старецът се беше качил на покрива и ги чакаше. А ударите по външната врата ставаха все по-силни.

Белокосата елфа присви очи иго последва, от перваза се прихвана за стената, но за момент погледна на долу и срещна алените очи на онзи мъж:
- Знаех си.- пошепна тихо и пак върна вниманието си на стената, като се изкачи нагоре. Андер й подаде ръка за момент и момичето се изкачи напълно на покрива, като се изправи и се огледа за мрачната фигура и онези червени очи. Имаше си личен преследвач, от който се ужасяваше, а онези които нахлуха в къщата след миг я стреснаха още повече:- Хайде!

- Нямаме голям избор - Вдигна рамене Реван и се приближи до прозореца. Снежния вълк изкимтя жално.
- Ей сега - и младежът извади от един джоб измачкана торба. Напъха малко трудно вълка вътре, вън останаха главата и част от предните лапи и я върза на гърба си. Магическата торба многократно намаляваше теглото на всичко сложено в нея. Все пак търчене по покривите с 90кг. живо тегло на гърба...Не всеки е способен на такива изпълнения. Младежът се качи на покрива. За момент хвърли поглед надолу. Никога нямаше да забрави онзи червенокос нощен елф. Но сега нямаше как да си разчисти сметките. Все щеше да му се отдаде друга възможност. Сега обаче трябваше да последва новите си спътници. flower

Дядото гледаше как Меи и Реван гледат надолу. Явно нещо там ги притесняваше. Но сега нямаха време за уреждане на лични сметки. Ордена на Древните беше по петите им, а това не беше шега работа. Андер можеше да се хване на бас, че лично Терин или Китиара е наблизо, но не можеше да определи точно къде. Драконът и жаждата им за смърт ще да ги издаде. Все пак гарваните бяха преоритет на сестрата - тя обичаше да се движи с ескорт от магьосници, които се превръщат в гарвани. Както ги наричаха от Окото на Съгледвача - черните магове.
- Да побързаме ако не искате да си останете вечно тук! - каза съвсем спокойно Андер.
- Накъде? - беше очевидният въпрос на Реван.
- Не знам. - вдигна рамене старчето. - Някъде, където правят мусака.
Както се оглеждаха предпазливо, двамата му спътници го изгледаха като ударени с нещо по главата.
- Досетих се едно място. - каза Реван.
Всъщност не знаеше дали правят мусака там, но на сто процента щяха да са по-далеч от тук. А вероятно и в безопастност.
- А има ли мусака? - попита недоверчиво Андер.
- Да. Разбира се. - кимна Меи.
Реван й се усмихна в знак на благодарност за подкрепата.
- Ми тогава идеално! - засмя се дядото.
Само след секунди започна да тършува из огромната си мантия.
- Какво правиш?! - Меи го изгледа любопитно.
- Не е лошо всеки да си има пипер и сол, когато яде мусака. - започна да обяснява той.
Чу се дълбока въздишка и крясък:
- На покрива са! Побързайте и уведомете господарката Китиара.
Реван понечи да скочи на другия покрив, а Меи се заоглежда във всички посоки.
- Ето го! - извика доволен Андер и извади една кесийка.
Бръкна и извади една щипка сол.
- Ти луд ли си!? - изкрещя не на себе си младежът.
Дядото се направи, че не чува, а посипа солта във въздуха. Докосна същото място с тоягата си и каза нещо неразбираемо за Реван и Меи. След секунди пред очудените им погледи се появи врата.
- След вас! - усмихна се той и направи галантен жест. - Нима си мислехте, че огромен мъж като мен ще бяга по покривите? Нали ви казах, че тук има изход. - засмя се той и се огледа, за да прецени дали Валхеру се приближава ...

Реван пропусна Мей пред себе си и я последва в портала, а дядката беше след него.
Отзоваха се на кръстопът, където се намираше сграда. Пред нея имаше табела на която се виждаха два бика изправени на задните си крака, а под тях надпис:" Танцуващите бикове" Младежът влезе вътре, а другите го последваха.
-Ленс- извика младежът, защото вътре нямаше никой. От една врата излезе мрачник на средна възраст и със солидно коремче. Той поздрави Реван, като стар приятел и настани групата на най-удобната маса.
- За мен - започна да поръчва младежът - една мусака. С накълцано пилешко, не с кайма. От подправките само чубрица и шарена сол, като червения пипер в нея да е обикновен, а не лют. Кашкавалът да е добре препечен. Като е готова я полей с мед и лимонов сок. Освен това една голяма бутилка Кока-Кола без захар. Да е студена, не ледена. За него - и посочи вълка, когото междувременно беше извадил от магическата торба. - голяма свинска пържола, сурова. А за тях, те да поръчват.

- Изпуснали сте ги?! - изкрещя Китиара.
Тримата мрачници и нощния елф сведоха виновно глави.
- Изпуснали сте ги като се има на предвид, че са били на покрива?! - този път Китиара свали шлема си. Черните й очи като че ли пронизваха всички.
Жената отметна гневно косата от лицето си и погледна дракона си.
- Здрач, това е вечерята ти. - каза радушно тя.
Драконът изрева мощно разтърсвайки целия град. Сънените жители наизлизаха по прозорците си чудейки се какво става.
Лилавото чудовище се озъби и наведе бързо глава. В паста му попадна единия мрачник. Той изписна в придсмъртен стон и беше раздробен на парчета. Кръв оплиска площада, нощния елф понечи да избляга, но изведнъж около него се уви опашката на дракона. Той засили захвата си и костита на елфа изхрущяха. Китиара стоеше отстрани и гледаше със странен блясък в очите си.
- Много си мил тази вечер. - каза тя на дракона.
Здрач изрева мощно и изпрати огнена топка по бягащите мрачници. Пламъците ги погълнаха и те започнаха да крещят и да се гърчат като червеи на земята. Чудовището откъсна главата на нощния елф и се зае с тялото. Китиара се отегчаваше. Точно тогава се чу някаква птица. Очите на господарката на Мечи следи светнаха зловещо.
- Моите гарвани са тук! - в гласа й се усещаше задоволство.
Една черна птица се приближи към площада и се трансформира във висок човек пред Китиара. Той й се поклони ниско и започна :
- Отвориха тайната врата на Мънч.
Китиара се изплю и сви ръката си в юмрук.
- Някакъв шанс да ги проследите? - попита тя мрачно.
- Вече имаме двама братя, които отвориха прохода, но не знаем къде са отишли. А той е на принципа, че този, който влезе пръв ги завежда на мястото, което иска.
Китиара се вгледа в Здрач, който вече ядеше един от опърлените мрачници.
- Продължавайте да опитвате. Аз ще се опитам да ги намеря. - каза тя и се приближи към дракона.
Той изръмжа предупредително.
- О, я стига. - изсъска жената и с един скок се оказа на гърба на Здрач. Той отново нададе ужасен вой и излетя към черното небе.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------

В това време Андер похапваше сладко четвъртата си чиния с мусака, петото си парче баница и пиеше осмата си чаше шоколад.
- Ето това вече е нещо. - каза той със пълна уста. - Знаех, че мрачниците са добри готвачи, но този тук готви превъходно. Стига да му шибнеш два шамара и да го научиш да не се опитва да ме лъже. - вдигна рамене Андер.
- Какво ще правим сега? - попита Меи.
- ще се махнем след 10 минути от тук. - отвърна дядото.
- Мислех, че не могат да ни проследят. - каза мрачно Реван.
- Могат разбира се, това е въпрос на умения и време. - засмя се Андер. - Но не само затова ще се махнем.
Двамата му спътници го изгледаха въпросително:
- Ами, не ми харесват тези стени. - вдигна рамене дядото.
- Моля?!
- Ами да, нали знаеш, имам алергия, а тези стени тук ми влияят зле. - и той кихна.
Меи поклати глава. Андер извади носната си кърпа и се обърса. Точно тогава пред очите му попадна красивата лула, която си беше купил преди два дни от Алдер.
- Е, можем да поостанем малко повече! - усмихна се той. - Днес смятам да е велик ден! За първи път ще запаля лула.
Реван и Меи се спогледаха. Старнностите на този човек нямаха край.

Реван изпи на екс половин литър кока кола, уригна се в шепи и излезе да се облекчи.Върна се след минута и седна.
- Някой - и погледна стареца- ще ми каже ли какъв точно е този орден?. Защото до днес не бях чувал за него. И коя е Китиара?

В това време Нощен елф с къса червена коса и човек се вглеждаха в отворения магически портал.
- Знаем къде са отишли - каза елфа
- Така е - отвърна човека. - На около 60 км. от тук. Но не можем да минем през прохода. Нещо го препречва.
- Така е - кимна Мандар в знак на съгласие. - Ти - обърна се към върколака до тях - свържи се с госпадарката и й докладвай.!

- Чувала съм за този Орден, но се съм запозната с всичко.- заговори Меи, вече върнала си предишния вид, сините коси и зелените очи. Момичето стисна чашата с горещия шоколад и се загледа в кафеникавата смес. Вдигна поглед и огледа двамата мъже замислено, след секунда продължи връщайки погледа си на чашата с шоколада:- Елфическият ми баща е бил поклонник на Слънчевият бог, но по това което знам от майка си, той се е отрекъл от божеството след като пострадал в някаква битка и не помнел кой е... опасявам се, че все още има живи поклонници като него, а сред тях и такива които ме искат на метри под земята, като отмъщение за предателството на баща ми....- осъзна, че не беше нужно да казва част от това, но то просто излезе от устата й без да може тя да го задържи в себе си:- Значи те искат да върнат властта на Старите богове, така ли?

Вампирът се придвижваше с черен кон из между гъстите дървета на гората, лукавата усмивка беше изписана на лицето му още от както тръгна от къщата на обущаря. Конският тропот озвучаваше местността, а черно червените коси на Маладикт се повяваха след него, сливайки се с наметалото му:
- Малка слънчева елфке, ще приключа с теб, а после и с другия и край... на бащиният ти род.- промълви шептейки и очите му просветнаха в яркочервено, след миг злокобният му смях заглуши тропота на копипата и крясъците на нощните птици.

Така изглежда - отвърна Реван и лапна едно парче шоколадова торта. Преглътна и продължи:
- Има един нощен елф на име Мандар. С него имам лични сметки за уреждане, но както и да е. Той беше пред дома на Мънч и според него ръководи група в ордена, която се интересува единствено от връщането на бога на ноща. Интересно дали и другите са като тях отпи глътка кока кола и лапна още едно парче торта-или искат да върнат всички от старите богове? И ако е второто може ли в този орден да има някакви разногласия? Това би могло да ни помогне.

Андер се загледа замислено в лулата, която държеше. Знаеше прекалено много, едва ли не всичко, но до преди време. Много малко хора го знаеха, но той беше истинският водач на Окото на Съгледвача. Официалният лидер всъщност беше за прикритие на Смахнатия Андер, който съвсем честно си беше извоювал тази позиция. Но времената се променят и официалният лидер си присвои властта и изгони старецът. Беше млад и силен и се чувстваше непобедим. Всички го последваха и в онази съдбовна нощ разбиха войските на Ордена на Древните, но младият мъж се оказа предател. Вкара всички от Окото на Съгледвача в капан на Ордена. За щастие Андер беше там и успя да помогне на приятелите си да извоюват победата. Мразеше да си спомня тези мигове. Точно сега не поддържаше много връзки с " Окото", но знаеше, че те ще го потърсят скоро. Въпросът беше дали да се довери на Меи и Реван. Старецът заби сивият си поглед в тях. Те чакаха да научат нещо повече.
- Ордена ... - започна Андер. - Съществува от много време, още от преди стотици години. Цялото им име е "Ордена на Древните". Това са последователи на Старите богове, които живеят с манията, че Старите трябва да се върнат в Хейлдор. - той сбърчи вежди. - Трябваше да съм по-суров.
- Какво каза? - попита го Меи. Последните му думи й бяха направили впечатление.
- Трябваше да съм по-суров, когато се разправям с тази сган. - довърши Андер леко притеснен. - Преди време Орденът се опита да завземе властта в Хейлдор и да върне боговете, но не знаеше как. Това им беше и слабостта. Но тази, тази Китиара е хитра. - изсмя се дядото. - Подлъга човек, който знае как могат боговете да се върнат. Оплете го с красотата си и той издаде тайната. Сега тя й брат й - Терин, се опитват да върнат Старите богове на всяка цена.
- Е, тя не може да е толкова велика?! - подхвърли Реван.
- Тя е валхеру. - каза просто Андер.
Думаата направи огромно впечатление и на Меи и на Реван. Те бяха чували малко за тази раса, но знаеха, че е много могъща.
- Драконовите повелители Китиара Деламон и Терин Заи са последните валхеру на този свят. - продължи Андер. - Те са изключително могъщи и могат да успорят дори правата на боговете. Днес, ако не бяхме избягали от Китиара ви гарантирам, че ни чакаше доста "приятен" престой в тъмницата й. - засмя се горчиво дядото.
- Добре де, този Орден явно има много голямо влияние. - започна Меи - Къде събират толкова войски без да знаят правителствата на държавите в Хейлдор.
Старецът върна лулата в дрехата си и каза:
- Имат подземен град, пътя, за когото никой не знае къде е.
Реван и Меи въздъхнаха.
- Но не се отчайвайте. Аз мисля, че имам представа къде има карта за там. - дядото стана от стола. - Сега ако не искате да се срещнете с гарваните на Китиара и самата нея е най-добре да тръгваме.

[u]Пред Мандар кацна лилав дракон.
- Какво открихте ? - запита Китиара
Нощния елф сведе глава
- Проходът свършва на около 60км от тук. Пред една крайпътна странопприемница на име "танцуващите бикове" Не можем да минем през него
Валхерата изпсува
- Тръгвайте веднага. Ще се видим там. - Здрач излетя
Мандар и другите 11 се превърнаха в гарвани и последваха господарката си

В ТОВА ВРЕМЕ:
Реван се приближи до мрачника
- Сдобри ли се с дъщеря си?
- Да - отвърна Ленс. - Омъжена е в княжесттво Девнол и сега чакам внуче.
- Щом е така ВЕДНАГА иди при нея. Или другаде. Но напусни това място. Не знам докога.
- Значи нещо сериозно?- Реван кимна. Мрачникът продължи:
- Изчакайте за момент. - Излезе и след минута се върна с огромна баница с месо, нарязана за изпът и бутилка кока кола. Тримата взеха храната и напуснаха страноприемницата, а Ленс започна да си стяга багажа...

Излизайки от страноприемницата Меи застита и се огледа с треперещи очи:
- Какво има?- запита Реван.
- Той е наблизо...- отвърна елфата и стисна очи.
- Кой?- продължи младежът.
- Вампирът, който желае смъртта на всички с моята кръв.- момичето отвори очи и се огледа пак, усещаше присъствието на Маладикт, но не можеше да определи къде е и на какво разстояние от тях:- Да побързаме.
Алените очи на вампира просветнаха, наблюдаваше излизащите от сградата, прикрит в сенките на стотина метра от тях, а коня беше останал далече от него, превърнал се в храна за кръвожадното същество.
" Намерила си си спътници и вече не си сама? Добре, добре, така ще е по- забавно!"- говореше си на ум тъмнокосият.

- Спокойно - Реван сложи ръка на рамото на Мей. - Все някак ще се справим с него.
Все пак вампирите не са чак толкова безсмъртни, колкото ги смятат. Още по -малко
пък са непобедими - Галфорд и вълчето й заръмжаха към отдалечената на стотина метра горичка. - Та и твоя би трябвало да има слабо място. А сега да се махаме от тук .И по-добре да избегнем онази горичка. flower

:face:

Момичето кимна положително и бегло се усмихна. Приведе се и леко погали черното вълче, което се въртеше около снежнобелия на Реван:
- Кръстих го на вампира, Маладикт, не знам защо точно, но понякога изричането името му праши нападателите, смятайки че това е той превърнал се с диво животно.- усмихна се пак, а синеокото животинче изскимтя тихо, близвайки ръката й. Вълчето не следваше постоянно момичето, понякога се отдалечаваше и тичаше подире й от разстояние, както и сега, беше я последвало до тук оставяйки впечатление у нея, че вече няма да е неин малък спътник.

Андер вървеше бавно опитвайки се да запали лулата си. Това винаги се оказваше прекалено трудно за него и от всеки негов опит имаше доста горчиви и "димящи" спомени.
- А всъщност исках да попитам дали някъде наблизо има кош за боклук? - дядото тъкмо беше запалил лулата и се беше сетил, че трябва да изтърси малките въгленчета някъде.
Меи се огледа, но не видя такова приспособление наоколо.
- Аз не виждам - вдигна рамене тя.
Реван също поклати отрицателно глава. Това накара Андер да си обещае, че когато види кош ще изхвърли въглените, а дотогава ще ги пази, за да не запали нещо. Тъкмо тази мисъл му минаваше през главата, когато той се обърна назад към староприемницата. Старецът имаше някакъв инстинкт, който работеше безпогрешно. В този момент той видя две червени очи, чиито собственик се беше скрил зад един храст.
- Ето ги и изпращачите! - опевести той размахвайки лулата си във въздуха.
За своя жалост точно в този момент минаваше покрай едно дърво. Дядото шибна ръката си в един от клоните му и лулата падна върху сухата трева.
- Май е време да се омитаме. - каза тихо той.
Реван и Меи вървяха малко по-напред оглеждайки се за неприятели.
- Та ние това правим. - обърна се Меи, но когато погледа й попадна върху Андер тя едва не извика. До него се беше разразил огромен пожар, който той се опитваше да загаси с един клон.
Двамата спътници на стареца тръгнаха към него, за да му помогнат, но той ги спря с ръка.
- Запалих го с прах от луди пчели.
Двамата гледаха неразбиращо.
- Ни може да се загаси освен ако ...
- Ако - попита нервно Меи.
- Ако върху него не си свърши работата някой дракон! - засмя се старчето.
- Ако Китиара дойде и това може да стане. - добави мрачно Реван. - По-добре да вървим, а тя като се появи ще го угаси.
Тази идеия се хареса на Андер и той тръгна безгрижно напред. Единствено го беше яд, че не беше могъл да си запали лулата отново ... А си мислеше, че днес ще е Великият Ден ...
--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Валхеру се огледа. Наоколо не се виждаше нищо освен черна гора. Вятърът брулеш косите й, защото тя не си беше сложила шлема. Китиара обичаше вятъра и звездите. Даваха й чувство за волност и сила. Когато беше на гърба на Здрач имаше чувстовото, че може да постигне всичко и нищо не е невъзможно.
- За какво мислиш, господарке? - попита я лилавият дракон.
- За бъдещето, за миналото ... за настоящето. За всичко. - беше отговорът.
- Усещам, че нещо те тревожи, Кит.
- Това е временно. Дано намерим проклетия старец и дружинката му. Ще е интересно да си поговорим в тъмницата ми. - смехът й прозвуча много зловещо.
Здрач не отговори, а кацна на една малка полянка. Изведнъж Китиара забеляза огромните огнени пламъци, които не се виждаха от небето, защото бяха черно-сини.
- Здрач знаеш какво да правиш. - каза тя спокойно и скочи от дракона си.
Движенията й бяха гъвкави и грациозни като на котка. Китиара се насочи към един храст до кръчмата и подвикна :
- Маладикт, знам, че обичаш да се спотайваш в тъмнината, но сега ми трябваш за малко.
Тъмнокосият вампир излезе от прикритието си.
- Да, господарке?
- Имаме да поразпитаме един мрачник. - смигна му тя и се насочи към староприемницата.
- А бегълците? - попита неволно вампирът.
- О, Здрач има още доста работа, пък и няма да стигнат далеч без да ги усетим, навсякъде има патрули. - Китиара бутна врата с крак и пристъпи в стаята.
- Я, какво си имаме тук! - усмихна се тя зловещо и извади едната си кама...

Вампирът последва господарката си вътре и огледа помещението с лукава усмивка. Ленс, вече приготвил част от багажа си за заминаване вдигна ужасено глава, цялото му тяло се разтрепери от ужас и мрачникът отстъпи назад, с надеждата че ще успее да се добере до задната изходна врата:
- Къде, къде?- засмя се Маладикт и в следващия момент се озова зад мъжът, извивайки едната му ръка зад гърба и опирайки острите си нокти във врата му:- Господарката ми иска да си поговори с теб!

Тримата вървяха напред забързано, оглеждайки се наоколо, но и мълчаха.
Всеки размишляваше за събитията от минаващия ден и за това, което може да ги очаква за напред.
Двата вълка вървяха след тях и тихо ръмжаха, също вглеждайки се в мрачните сенки и храсталаци:
- На къде ще вървим сега?- промълви Меи, разцепвайки тишината.

- Прекрасен пример до какво води прекаляването с храната. - засмя се Китиара и огледа тлъстото тяло на мрачника. - Затова, Маладикт, не яж повече от два човека на вечер. - засмя се гръмко тя.
- Обещавам, че ща намаля дажбата. - отвърна вампирът усмихнат.
- А, сега, мисля, че можем да се разберем с теб, нали кръчмарю.
Мрачникъ се огледа уплашен. Не знаеше какво да прави, а езикът му се беше сковал и не можеше да каже нищо.
- Но като мълчиш така ти показваш неуважение, а това ме обижда. - Китиара започна да си играе с камата си. Стоманеното острие проблясна издайнически, а древните руни по него се изписаха в лилаво.
- Май си глътна езика, а? - вампирът одраска кожата на мрачника си със зъбите си предупредително.
- Езика, а ... интересно. - Китиара стана от мястото си. - Ти не знаеш нищо, нали?
- Знам само, че тук беше Реван, някакъв смахнат дядо, който се опита да ме пребие, защото не готвя както той иска и някаква много красива елфа. - мрачникът се тресеше от страх и заекваше, докато говори.
Китиара го изгледа с отвръщение и се обърна с гръб.
- Ще ме пощадите ли? - попита неспокойно кръчмарят. - Казах ви всичко!
- Но показа неуважение към мен. - валхеру се обърна към вампира и мрачникът.
Жената се приближи бавно и се усмихна мрачно.
- Сега, дойде ми една идея. - Китиара каза мрачно на вампира - Дръж го здраво.
Кръчмарят се задърпа отчаяно, но усети зъбите на вампхира да раздират кожата на врата му и застина.
Валхеру удари една плесница на мъжа и той извика от болка, защото беше раздрала лицето му с ноктите си. С другата си ръка тя хвана челюстите му и каза някакви магически думи, които ги задържаха така отворени. Тя вдигна камата си и острието й проблясна във въздуха. Чу се тих стон и кървавият език на мрачника падна на земята. Китиара каза още някакви думи и устата му се затвори. Той започна да скимти от болка.
- Твой е. - жената избърса камата си в дрехите на кръчмаря и се насочи навън. - Чакам те пред вратата. - се обърна още веднъж към Маладикт жената и излезе ...
------------------------------------------------------------------------------------------------------

Андер изведнъж изгледа двамата си спътници и започна да бърка в дрехите си. Огромната му перелина се вееше навсякъде, а всички дрънкулки по нея се полюшваха в такт.
- Всъщност, валхеру не нападат през деня, а до зазоряване остават няколко часа. - говореше той търсейки нещо в дрехите си.
- Не издържат на дневната светлина? - попита въпросително Реван.
- Не. Просто не искат да издават присъствието си, всички ще ги е много по-страх от тях ако са обгърнати в мистерия.
- Ясно. - кимна Меи.
Вълците изръмжаха предупредително. Елфата и Реван се вгледаха напред, а Андер продължи да бърка из мантията си.
- Ето го, това е! - възклика доволно той и извади един пръстен.
Сложи си го и се огледа.
- Това ще ни заведе до безопасно място. - обясни Андер на двамата си спътници.

Маладикт изскърца със зъби и след като Валхеру излезе, те се впиха във врата на мрачника, вампирът не подбираше жертвите си, независимо дали бяха човешки същества или някакви животни, все бяха вкусни. Кръчмарят изтръпна, а очите му се разшириха, но не можеше да помръдне и след няколко минути безжизненото му тяло се строполи на пода с все така ужасени очи и разкъсана сънна артерия, от която още се стичаше алена течност. Маладик пребърса устните си с ръка и се подсмихна доволни, насочвайки се към вратата за навън.

" Кросс се сдоби с нова жертва..."- промълви гневно онази зеленокоса в съзнанието на Меи, но момичето се опита да не обръща внимание на думите й от страхът, който предизвикваше вампирът у нея само при мисълта:
- И с какво може да ни помогне този пръстен?- попита, игнорирайки всичко останало в съзнанието си, и най- вече от гледките които тъмнокосият оставя след себе си. Не просто прехапани артерии, а раздрани и разкъсани вратове.

- Дано Ленс да се е измъкнал - промълви Реван. - Свестен тип е. - Младежът се сети за дъщерята на мрачника, която преди 4 и половина години беше направил жена.
После се замисли за нещо друго
- Чувал съм това онова за този Маладикт. Все гадни нещица. Преди няколко години обаче някакво момиченце му забило меч в гърдите и почити го довършило.
Да знаеш нещо по въпроса - погледна Мей. - Една шоколадова мелба, а може и обикновенна ще ми дойде добре. -ни в клин ни в ръкав продължи той.

Андер се засмя гледайки пръстена си. Определено хората попиваха "откачалщината" покрай него. Ето че сега Реван приказваше за някакъв меч и мелба. Всъщност Андер не обичаше мелби освен ако по тях няма шоколад.
- Всъщност този пръстен не е нищо особено. Просто ... нe знам, винаги свети в зелено, когато искам да отида на юг. А ние трябва да отидем на юг. - той го почисти с пръст от прахта, която се беше събрала върху кристалчето.
- Какво ще правим на юг? - попита Меи.
Старецът обаче не отговори, а само клекна. В същия момент от храстите излетяха три гарвана. Кацнаха пред елфата и Реван и без да губят време създадоха стена, която да попречи на всеки, който се опита да влезе в кръга. Дори и вълците на двамата спътници на Андер останаха извън гръга.
- Е това сега се вика късмет! - ухили де Андер. Той се изправи и изпука костите си. - Е, ако бях малко по-млад щеше да е по-интересно, ама то не че сега съм стар де ...
Той не можа да продължи прекъснат от гласа на единия гарван, който се беше трансфоримарл в магьосник с черни дрехи и качулка:
- Скоро ще те обвие смъртта и няма да има нужда да се притесняваш за това. - той се насочи заплашително към дядката.
- Егати ... черна птица с хумор. Трябва да те препарирам, че не се срещат много като теб. - Андер вдигна заплашително пръста си, на който светеше пръстенът.
Магът замръзна на място и се ококори.
- Нима това ...
- Аха. Забавно, нали?! Интересно какво ли може? - дядото се почеса по носът. - Да пробваме ли? - Андер се извъртя към Меи и Реван, към които се бяха насочили другите два магьосника, но сега се бяха заковали на едно място заради пръстена на Андер.
Те кимнаха в знак на съгласие. Старецът затвори очи и започна да мърмори нещо. Поданиците на Китиара стояха на едно място и трепереха като вейки. Изведнъж се чу пукот и се появи много дим:
- Сега! - изкрещя Андер и удари с тоягата си черният маг, който беше тръгнал към него.
Всъщност цялата тази работа с пръстенът беше чист блъф, защото маговете си мислеха, че това е великият пръстен на богът на нощта - неговият изглеждаше по същият начин, но този тук си беше чиста имитация, която Андер си беше купил от пазара преди години, за да му показва къде е юг...